Генка Богданова Царица-ведьмица Царица-вещица

Красимир Георгиев
„ЦАРИЦА-ВЕЩИЦА” („ЦАРИЦА-ВЕДЬМИЦА”)
Генка Динева Богданова (р. 1950 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Светлана Замлелова


Генка Богданова
ЦАРИЦА-ВЕЩИЦА

Цветенца листенца свиха.
Сенките се удължиха.
Вън под отпуснати крилца
покри и птичката глава.
Трепкат нежните листенца…
Не затваряй ти оченца
и още малко потърпи,
а баба пак ще те приспи
със целувка нежна, сладка
и със приказчица кратка!

Царска дъщеря в палата –
хубава като зората,
раснала като сираче.
Имала баща, обаче,
принцесата прекрасна
била със съдба ужасна.
Щом царицата умряла,
дойката й я прибрала.
Тя само с двете си ръце
и всеотдайно, от сърце
погрижила се да расте
щастливо малкото дете.
Щом на нея я оставил,
царят бързо я забравил.
Тъй сирачето красиво –
вечно тъжно, мълчаливо,
раснало само-самичко
като скрита в клетка птичка.
То имало си за другар
само гарван черен, стар.
А едно мишленце сиво,
любопитно и игриво,
разказвало й новините
за турнири, за игрите,
балове и танци сложни
и за всички невъзможни
празници за туй сираче…
Тъй принцесата обаче
от мишленцето узнала
новината остаряла,
че татко й е вдигнал сватба
и на булка пак се радвал.
Но царицата, дарена
с хубост, но с душа студена,
била алчна и надменна.
Пожелала непременно
тя от любимия си цар
да има като сватбен дар –
на сирачето сърцето.
Тази вещица проклета
му казала без капка срам:
„Царю, болна съм! Ще го изям
и ще бъда вечно здрава!“
Царят бил с душа корава.
Без да мисли, обещава
сам в жертва да й принесе
осиротялото дете!
Но преди палач да прати
в кулата на тез палати,
мишчицата известила
на другарката си мила,
че я очаква участ зла
и то от бащина ръка!
Дойката се натъжила:
– Бягай, дъще! Бягай, мила,
че царицата проклета
няма капка жал в сърцето!
Чуй, твоят предан мил другар –
Гарванът, макар и стар,
ще те придружи във мрака
до гората. Сред букака
във една колиба скромна
има фея благородна.
Знай, твоя кръстница е тя,
затуй над твоята съдба
тя обещала е да бди.
При нея, мила, ти иди!
Поклони се до земята,
разкажи й за бедата.
И моли ти за закрила
кръстницата твоя, мила!
Тъй със гарвана в ръката,
с тъмно було на главата
скришом младата принцеса
от двореца се изнесла.
Дълго в мрака те вървели,
пред колибата се спрели,
уморени и без сили
да потропат на вратата
те на феята позната.
Феята се появила,
пътниците осветила.
Щом принцесата познала,
всичко, всичко тя разбрала.
Вкъщи тя я приютила.
Дълго мислила, кроила
как баща й да накаже,
вещицата как да смаже…
После сторила вълшебство –
царят, що живял в съседство,
баща й в битка да плени,
от трона му да го свали
и да вземе за награда
царството с царица млада.
Така наказаният цар –
сам, без царица, без другар,
без държава, без имане –
сам-самичък да остане!
Сам болен дълго да лежи
и да пролива сам сълзи.
Да сънува дъщеря си
и да страда за греха си….

Ала рожбата му родна
била много благородна,
мъките му споделила,
дала му кураж и сила.
Галела с ръката нежна
тя косата белоснежна,
до главата му стояла,
мили думи му мълвяла.

Приказката поучава,
че кръвта вода не става!
Знай, дете, че добротата
чуден лек е за душата.
Да простиш е благородно,
а сърцето ти, свободно,
мила рожбо, знай го ти,
по-спокойно ще тупти!


Генка Богданова
ЦАРИЦА-ВЕДЬМИЦА (перевод с болгарского языка на русский язык: Светлана Замлелова)

               Розы головки склонили. Тени узоры скрестили.
               Вот уже смолкли птицы. Только листам не спится.
               Но потерпи немного. Сна не проси у Бога.
               Нежно тебя поцелую. Сказку припомню другую…

То-то дочка у царя –
Что рассветная заря!
Но царевна хоть красива,
Да печальна, молчалива.
Не обманут зеркала,
Жаль, судьба к царевне зла…
Сиротой росла девица –
Рано умерла царица.
Царь поплакал, а затем –
О жене забыл совсем!
Зажил он, не зная грусти,
Время расточая впусте,
И о дочке позабыл –
Дряхлой няньке поручил.
Только ворон – старый, чёрный –
Друг царевне непритворный.
Так живёт она одна,
Словно кем полонена.
Да ещё мышонок серый
Правдой ей служил и верой.
Он царевне наперёд
Все известия несёт.
Он расскажет понемногу
Обо всех балах в чертогах,
О шиньонах, париках,
Украшениях, шелках,
О нарядах и мундирах,
Играх, танцах и турнирах…
 
Слух разнёсся по дворцу:
Снова царь идёт к венцу.
Что ж, задумал царь жениться –
Счастлив с новою царицей.
А царица хороша!
Но черна её душа.
Ух, она горда, надменна!
Пожелала непременно
Подношенье от царя.
Да, по правде говоря,
Уж такого запросила –
Повторить не хватит силы!..
У царя у самого Сердце
дочери его Попросила без стыда!
Царь жене ответил: „Да”.
Снаряжён палач к царевне,
Дан наказ ему: в трёхдневный
Срок царевну извести
И сердечко принести!
Царь царице, коли надо,
Жертвует родное чадо!
Но мышонок тут как тут:
Не прошло и двух минут –
Палача опережая,
Что послала ведьма злая,
Он царевне передал,
Что отец ей „завещал”.
Нянька тут заголосила:
„Чтоб ей, ведьме, пусто было!..
Это чарами её
Покусились на дитё.
Изуверка!.. Сердцеедка!..
Убегай скорее, детка.
Ведьма хитрая, но всё ж
Ты спасение найдёшь.
Ведьму ты не бойся даже,
Ворон путь тебе укажет
К дому, где из года в год
Крёстная твоя живёт.
Расскажи ей, что случилось
Без утайки, сделай милость!
Поклонись ей до земли
Да о помощи моли”.
В тот же день царевна тайно
В спешности необычайной
Собралась. И наконец
Свой покинула дворец.
Тяжело идти пешечком,
Бьётся бедное сердечко.
От темна и до темна
К дому крёстной шла она.
Стукнула едва в ворота,
Как из дома вышел кто-то.
 
Засветили огонёк,
И царевну на порог
Тут же крёстная заводит.
Уж и силы на исходе
У царевны в этот час,
Но о ведьме без прикрас
Крёстной всё же рассказала.
Та задумалась. Немало
Царь с царицей натворили.
Наказать их надо! Или…
Надо бы как в старину:
Объявить царю войну!
Войска нет – не в этом дело,
Ворожить она умела.
Но недолго шла война:
Царь пленён, его страна
Воевать уже не тщится,
А прекрасная царица
Враз исчезла в никуда,
Не оставив и следа.
Без царицы, без державы –
Так пришла к царю расправа.
Плачет царь и день, и ночь.
А во сне родную дочь
Видит и пред ней винится.
Безответная девица
Всё простила навсегда:
Кровь родная – не вода!
 
Сказка кончилась на этом
Не запретом, а заветом:
Кто не хочет помнить зла,
У того душа светла!